Плод развален, град затъмнен и смях в тъжен ден…

В момента се чувствам много добре! Реших, че задължително трябва да го отбележа!

Има няколко момента в живота ми,  които винаги ще помня. Това са моментите, в които съм станала свидетел на някаква случка просто като напълно страничен наблюдел, но са се запечатали в съзнанието ми ткаа сякаш са се случили с мен. Единият случай е, когато стоях до пазарчето за зеленчуци до нас. Трябва да съм била 5-6 клас или не не по-скоро 7 клас абе не съм много сигурна. Та седях си там с тогавашната ми най добра приятелка , с която съм била от 1 до 4 клас и и разказвах за албума на Linkin Park, защото по това време щуреех по тях. Та тка докато си плямпах разпалено видях момче и момиче да вървят по улицата която се падаше над нас. Сама по ускореното вървене, по движенията ги разбрах. Не си спомням дали въобще съм чула и дума или звук от това което говореха, но усетих, че едва ли не Господ ми казва Гледай внимателно! Караха ли се, спореха ли не знам, но аз виждах как връзката между двама се разпада. Тя вървеше забързано, а той се опитваше да й обясни нещо, да я успокои да й внуши отговрите на въпросите й. Помня съвсем ясно все едно е било вчера как тя се подпря на оградата и клекна, а той до нея направи същото и въпреки това… тя беше объркана… и мисля че плачеше. Бяха доста далеч от мен, но въпреки това сякаш виждах лицата сякаш усещах как се чувства и тя и той. Имах чувството, че бъдещето ми се смее и нагло ме сочи с пръст. И досега не мога да разбера защо се почувствах така. Остана ми само ясният спомен за болката, разминаването и обречеността. Искаше ми се да изживея любовта на живота си, която да бъде неподатлива на времето, да бъде вечна и неземна. Това ми е мечта от толкова много време. Въпросът е защо трябваше да ми се случи това което ми се случи. С какво тази горчивина от предателството, лъжите, изневярата и използването с какво това ме направи по-добър човек? Издържах - да, запазих добрите си чувства - да, запазих вярата си - да, но кога и за мен ще има малко щастие и спокойствие? Кога аз ще мога да стоя спокойно до някой и да знам, че няма да бъда наранена? А ако мечтите не се сбъдват има ли смисъл да се живее?

Реших да го напиша в поуст вместо в отговор. Истината е че не трябваше да си го изкарвам на теб при положение, че винаги си бил тук за мен. Просто виждах същите неща в теб които виждах и в него и те мразех за това, че си такъв, защото мразех и него. Но нямах право да те съдя за това което си, защото всеки има право да бъде такъв какъвто е независимо от всичко и всички. Вярвам, че това което си направил и което ще направиш тепърва ще те направи човекът който искаш да бъдеш, но за да станеш този човек трябва да минеш през това и вероятно ще нараниш още хора, но и теб ще те наранят, защото всичко се връща както казва Руши Видинлиев. Обаче не се притеснявай - това те прави човек, не чудовище. Просто животът е такъв и така си учим уроците. Важното е да не взимаме нещата навътре, защото нищо не е лично. Когато аз стигна до този момент, в който се задушавам от несправедливостите спрямо мен, а и тези които аз съм направила се сещам за едно нещо и то винаги помага. Представям си себе си с проблемите си в Сливен, в България, в Европа на Земята, в Слънчевата система и когато стигна до Вселената, до Господ виждам колко ненужна и безсмислена е болката ми. Просто бъди прилежен и учи уроците си, за да не се повторят същите грешки и всичко ще бъде наред :)! Тук сме, за да учим и нищо не е лично. Веднъж разбереш ли го всичко се понася по-лесно…

Днес след поредната дрямка до обяд най-накрая излязох от три дена насам. Ходихме на кафе с Нутерчо и покрай него доста се позамислих над това как постъпвам с хората. След като се разделихме тръгнах по Стамболийски и продължих да мисля по въпроса. Боже, толкова имах нужда от тази разходка. Вървях и вървях и знаех точно къде отивам - на място пълно със спомени, което сега ме гледаше празно и самотно. Отдавна не се бях чувствал толкова безнадежден. Въпреки развоя на събитията спомените винаги ме изпълват с такова чувство на празнота, като писмата вчера. Чудех се къде съм сбъркал, какво съм направил. И все повече се убеждавам, че аз съм един изключително непостоянен в чувствата си човек. А твърдя, моля ви се, точно обратното. Пълни глупости! Аз не знам какво искам, а дори да поискам нещо то ми омръзва в момента, в който го получа. Играя си с чувствата на хората и когато успея да съсипя всичко, по тайните пътища на самозаблужданието заключвам, че вината е в тях, не в мен. Защо ли го правя? Някаква болна амбиция ли имам, която ме кара да се доказвам по този брутален начин? Или просто наистина вината не е в мен? Или не съм срещнал подходящ човек? Заблуждения, заблуждания и пак заблуждения. Трябва да ме държат някъде изолиран и да не ми дават да общувам с никой. Ужасен, ужасен човек - това съм аз. Theshire, започвам те слушам повече за тези неща.

Отворих си един от по-старите мейли и кликнах на изпратени съобщения да видя дали няма нещо ненужно, което да изтрия. За съжаление попаднах на писма, които вече бях забравил. Любовни писма. Писани от мен. Просто изпаднах в ужас. Честно, не помня кога съм бил толкова глупав, за да пиша на някой такива неща. Това беше може би първият път, когато съм изпитвал нещо такова, когато съм се чувствал толкова объркан и безпомощен. Мразя това чувство. Това да пренебрагваш себе си заради някой друг, да забравяш кой си… и накрая да се чувстваш излишен, пренебрегнат… парцал. Май му се казва любов. И то от онази несподелената. Надявам се, че минал вече веднъж оттам няма да го допусна да се случи отново. Но мисля, че се е случвало, което ме кара да се чувствам още по-жалък. Всеки път си казвам, че  няма да се повтори да лазя в нечии крака, но… уви. Случва се и то с най-неподходящите хора. Напоследък съм станал страшно безчувствен или поне на мен така ми се струва. Гледам на хората като на инвестиции. Открай време се стремя да се заобикалям с красиви хора, които да привличат вниманието вместо мен, или такива с връзки, които ще мога да използвам някой ден, евентуално. Да не говорим, че винаги обръщам внимание и на материалната страна. Как може да преценявам хората по това? Защо съм такъв материалист? Ох…
Но говорех за писмата, които съм писал и които са ми писали. Онези, любовните. В едно от тях в отговор на моите излияния са ми изпратили две стихотворения, едното от които, както пише човека, пряко свързал с мен, след като го написал. Съответно гласи:
“Оптимист

С безсилни, скършени криле
правиш опит да политнеш.
Като разплакано дете
за простора син си мислиш.

Бориш се със всеки ден,
а сред трънливите поля заспиваш
и като цвете в пустоща
без корените си замираш.

Към хоризонта устремен
тичаш със последни сили
вярвай в себе си, не в мен
и във мечтите си унили.

Последните два реда особено  :)”
Край на цитата.
Не зная дали има нещо общо с мен, но реших да го публикувам, колкото да види бял свят пред моята многочислена аудитория хаха
Другото стихотворение е на Веселин Ханчев. Ето го и него:
Земя и небе

Върху земя човек роден е.
Но той на нея е роден
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден.

Да чува в нежностите къси,
в делата, в болката дошла,
не ударите на кръвта си,
а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.
Но той на нея се роди
над себе си, непокорени,
да дири винаги звезди.

Да ги достига и когато
до тях е стигнал да скърби.
Пак взрян в небето непознато
и смъртоносно може би.

Върху земя човек роден е.
Но той роден на нея бе
дори в смъртта, и на колене
да има пак едно небе.

Небе да има и тогава,
когато няма и очи.
Сам в себе си да го създава,
когато то се заличи.
—
Винаги е гадно да се ровиш в спомените си. Адски, адски болезнено. Но не искам да ги изтрия, или не  мога. Просто трябва да има нещо да ми напомня какъв съм бил. Все пак е част от мен.

Theshire ми каза да пиша. Да си съживим блога. Точно от мен да иска аз да съживявам нещо малко трудно ще стане при все, че живинката в мен е доста липсваща, но… както и да е. Ще опитам.
И така, откъде да започна? Вече съм в София.  Същата стая, същото легло. Харесва ми. Един нов и един стар съквартирант. Старият - по-приятният, а и все пак с хладилника Новият - излиза преди да се събудя, връща се като съм заспал. Прекрасно. И двамата си заминаха и ще бъда сам за ден-два. Трябваше и аз да се прибера може би, за да си взема зимните дрехи, но реших, че ще ми е по-приятно да отида на рожденния ден на съквартирантката на Теодора - Мимето. Пък нищо, че ще мръзна още седмица-две

Колкото до рожденния ден - беше хубав, докато не ми се приспа. С Теодора изпихме 1 бутилка вино и танцувахме. Добре, че организират от време  на време такива купони, за да си показва прелестите. Пък и за мен не е лошо да излизам от време на време след хора. И защо ли - когато излизам сред познати на мои познати ми е по-приятно, отколкото като се съберат в стаята на съквартиранта да пият, пеят и танцуват по мъжки… бляк. Не че снощи не се нагледах на изпълнения. Имаше един дето явно си въобразяваше, че може да танцува като Майкъл Джексън или нещо от сорта, а той така леко отпуснат, нали… Или път имаше две момичета, които уж се водят големите кючекджийки и едната си сложила пендарите и се опитва да докара нещо, ама какво да ви кажа - това момиче трябва да е глухо, защото очеизвадно не се друсаше в такт с музиката. Просто се… тресеше, дори когато не беше чалга музиката. Всъщност почти не пускаха чалга, пълна трагедия. По едно време се присъединиха и двама гърка. Единият се казваше Арис, но по би му подхождало Арес, защото приличаше на бог. Тялото, лицето, трапчинките, акцента. *Пъш*. Искам и аз да изглеждам така .

Иначе първата седмица мина малко плашещо. Както винаги - страх от неизвестното. Да видиш какво ще учиш, кой ще ти го преподава и прочие. Май ще видим зор с Теоретичната електротехника, но вече не смятам, че има нещо, което не мога да преодолея.

Мина вече 1 седмица, а още не съм ходил по бардаците. Срамота! Но то като няма и с кой да отида си е напълно логично хахаха Чакам ги да се върнат от щатите някъде след концерта на Мадона на 6.10 в Ню Йорк. Мда, докато дойде ред и аз да отида на концерт на Мадона тя може и да е умряла вече, знам ли. Василен и той ще ходи, само че във Виена. Както и още двама приятели. Направо се чувствам като най-големия задръстеняк, като не ходя и аз на концерта на Мадона.

Трябва да почета малко Бриджет Джоунс. Днес съм на компютъра откак съм станал . Пак ще пиша, ще гледам да е скоро. Сега като съм сам и нямам излизане може и да е по-скоро, отколкото съм предполагал.
Go, go, Bridget!