;(
Theshire ми похвали предния поуст ^^. Явно когато не съм в приповдигнато настроение пиша и по-интересно.
Днес… днес беше един ужасен ден. Поне след 17:30. Преди това правих опити да решавам задачи. Уви, пак загубих време с компютъра. Но това не ме вълнува толкова. Днес ни даваха дипломите. В 17:30. С триста зора си огладих една риза (която така и не замяза на огладена, duh) и отидох. Вече имаше малка групичка от нашия клас през зала “Май”, но като отидох.. някак си.. останах незабелязан (ако не броим гаджето на Ивелина, което ми се усмихна любезно). Какво, не се виждам с тези хора от някоя и друга седмица и вече ме забравиха ли!? Вече няма “Здравей”, няма ръкостискане, нищо. Само “Кога ще са ни готови DVD-тата?”. Тогава, както и в последвалата церемония по връчването на дипломите (ако мога така да го нарека), стигнах до заключението, че аз не съм оставил нищо в тея хора. С малки изключения, но все пак по-голямата част от класа няма да ме запомни. Да не говорим за випуска, от който познавам сигурно 5 човека на кръст и познавам е силно казано. Даваха дипломите, като почнаха от пълните отличници. Едни от най-мразените хора бяха с най-високия успех. Едни от най-уважаваните - също. Аз минах още в началото. Уау, жестоко. Това ли е то цената на това да си умен. Да не те познава никой, да не се държиш като останалите, да не можеш да се забавляваш наедно, както и всички други “купонджии”, които се увеличават с падането на успеха… Вярно, има накои хора, които съчетават и двете неща. Но как го правят не знам… Аз ще продължа в същия дух, ще имам хубава работа пари и спокойствие, но понякога така ми се иска да бъда като останалите, да се забавлявам по техния начин… омръзнало ми е да мисля като възрастен, да се страхувам като възрастен. То вече и не ми е времето да мисля за щуротии, но тъй като досега през този период не съм минал чудя се кога ли ще избие всичко навън. Както пишеш в “Слънчеви знаци” - Често можете да видите как възтастен Козирог кара ролери с внучето. Ооох, как ми се караха ролери навремето. Но не, снабдиха ме с кънките от маминото детство, тъй като ролерите са тооолкова скъпи и тоолкова бокличави. Не са като железните кънки от едно време, с които можеш и мъртвец да събудиш (така дрънчаха по асфалта). Както и да е. Не мога да кажа, че детството ми е пропиляно, имал съм доста щастливи моменти, но това родителско влияние ме убива.. Как стигнах дотук, подяволите!? Спирам да пиша, главата ме боли вече.
